Благодаря за Човещината и Сърцето

Благодаря за Човещината и Сърцето!

Michaela Andreeva

Имам среща с приятелка и вече съм на уреченото място, когато тя ми звъни, че закъснява малко. Сядам на една пейка да я чакам, препичайки се блажено на прекрасното, изобилно слънце.

След секунди до мен сяда един мъж - циганин, мръсен, обилно пръскащ неприятна миризма наоколо си. Нормално бих скочила да си вървя, този път обаче нещо ме накара да остана в неговата компания. Казва ми, че не събира боклуци и никога не яде храна от кофите, а само проси и успява да си изкара пари за препитание. Има хубаво чувство за хумор и няколко пъти ми обяснява, че не е циганин – само баща му бил такъв :)

И тъй като е просяк, разбира се ми задава въпроса „Имаш ли да ми услужиш с 20 стотинки?“ Аз му отговарям, че нямам (и мислено си добавям, че няма как да му дам каквото и да е, задавайки ми този въпрос с цигара в ръка, миришещ здраво на алкохол).

Започваме да водим някакъв разговор – говори ми за вярата и Бог, за жена си и децата си, с които вече не живеели заедно, за Бойко Борисов, за просенето. Като цяло доста забавен събеседник, с когото изобщо не ми е усилно да общувам (тук изненадвам себе си!).

По някое време до нас се приближава друг мъж (явно са заедно) – сравнително добре облечен, българин, нахален и безпардонен:

- Поиска ли й? (визира мен).

- Поисках й, ама жената няма.

- Ми тогава кво се занимаваш с нея?! Тя като е луда нека да работи, ние по-добре си живееме от тея дето блъскат по цял ден, нищо че просиме - много по-богати сме! Аз па не съм луд да хода на работа! - поглежда ме и ми се хили.

Моят човек обаче ме защитава:

- Еми няма жената, кво да направи! Обръща се към мен и в този момент се случва нещо, което ми „бръква“ много дълбоко и ми изважда на повърхността безброй въпроси!

Пита ме:

- Гладна ли си?

- Не, не съм.

- Не се притеснявай, имам ядене, ще ти дам.

- Наистина не съм гладна, благодаря (което си е самата истина и даже не ми се налага да лъжа, за да се измъкна :) ).

Обаче той се изправя и, подпирайки се на бастун, изравя изпод съседната пейка една торба. Отново сяда до мен и вади от торбата все още неразпечатан пакет с нарязан салам. Обяснява ми, че предната вечер го е купил с парите, които е изкарал, заедно с бутилка водка, да има за мезе.

Предлага ми да взема салама, направо ми го бута в ръцете:

- Вземи да се наядеш, не е хубаво човек да е гладен!

- Няма нужда да ми го даваш, няма да го взема.

Прибира си го обратно в торбата, след което вади два лева и ми ги подава с репликата:

- На, вземи, купи си нещо.

И тук спирам да дишам.

Сякаш някой ме срита в корема и ми изкара въздуха.

Пренесе ме в друга реалност, в Същността.

Този човек, на когото „нормално“ най-вероятно не бих обърнала внимание (поради гореспоменатите причини), ми подарява един от най-големите и ценни уроци - урок по ЧОВЕЧНОСТ!

Подсеща ме да се замисля над лекомисленото лепене на етикети – само въз основа на това, което виждат очите; над всичките „искам, искам, искам“, напомня ми да съм нащрек за ограниченията на ума, за тесногръдието и високомерието, и още, и още…

Благодаря и за тази „случайна“ среща. За припомнянето, че всички сме свързани; че всички, без изключение, сме едновременно и учители и ученици; че отговорите са навсякъде около нас – винаги, във всеки един момент. Че самите ние сме Отговорът!

Благодаря за Човещината и Сърцето. 

РС, Една Обикновена случка, разказана от една Обикновена жена на страниците на Фейсбук.

Има ли значение как изглеждаш или в каква ситуация си попаднал, когато изпод „съдрания чул“ се прокрадва едно прекрасно, огромно сърце…

Весела Стамболиева