четвъртък, 15 април 2021 г.

Камджалов: Какво говорим за Борисов и Слави, цяла Европа вече е едно менте!

Камджалов: Какво говорим за Борисов и Слави, цяла Европа вече е едно менте!

Диригентът коментира ситуацията по света в ефира на "Честно казано с Люба Кулезич"

Ние сме много зле по отношение на администрация, ремонти и т.н., но България се оказа едно от най-свободните места в Европа. Аз днес бях на летището, минах през цялата машина за безобразно правене на пари - тестването, маските, здравната система. Това, което в България не се знае и не се говори за него е, че българските медии са много избирателни, а в Германия например се случват много неща, които се пропускат, може би и от мързел. Това коментира диригентът Йордан Камджалов в ефира на "Честно казано с Люба Кулезич".

"Това, което мога да разкажа от първо лице е, че партньорът на моя професор по астрофизика, който завежда катедрата в университета в Хайделберг. Неговият партньор е изключителен експерт по медицинско право, който пише книги на много високо международно ниво. Той директно призова здравният министър в съда, а след това беше психически тормозен месеци наред и след това го обявиха за психически нестабилен и го изкараха от играта, като го затвориха дори и в здравно заведение", разказа още диригентът.

"Друг лекар, който раздаде бележки на децата в училището, в което учат моите деца, да не носят маски, защото е доказано вредно, го заплашиха със смърт. Впоследствие, за да не го унищожат той замина за Африка със семейството си. Това е бащата на един от съучениците на моя син Кубрат. Този човек има няколко клиники в Хайделберг. Той си заряза работата и просто отиде в Африка. Това дете е просто липсващо от класа на сина ми", каза още той.

"Така че какво говорим какъв е Бойко Борисов, какъв е Слави Трифонов, какви са патриотите. Цяла Европа е във феноменална криза. Не е утешително, но това прави все по-допустимо разбирането, че бедната и смазана България за пореден път ще бъде принудена да даде импулси и да опложда изпаднала Европа. Това се е случило по време на траките, след това по време на богомолите и сега в 21 век ще се случи отново", допълни Камджалов. 

Статията и цялото предаване в Евроком.

събота, 10 април 2021 г.

Монумент от Асен Пейков на летище "Фиумичино" в Рим

 Монумент от Асен Пейков на летище "Фиумичино" в Рим

На летище "Фиумичино", в Рим, има 5 метров монумент на Леонардо да Винчи, но много малко хора знаят, че това е дело на българин.

АСЕН ПЕЙКОВ е български скулптур роден в София, който едва на 16 години остава пълен сирак. Животът му е изпълнен с изпитания и лишения. След преживяна любовна драма, намира утеха в моделирането с глина. Бъдещето му е предопределено от срещата му с известният скулптур Андрей Николов, който става негов учител. Пейков е блестящ ученик и накрая завършва Художествената академия със златен медал.

През 1938 година, осъществява своята голяма мечта и заминава за Рим. Живее в близост до ателиетата на Салвадор Дали и Пикасо. Занимава се с рисуване. Прави и пластики. Една случайност го среща с потомствена маркиза, която се влюбва в него и се отказва от титлата си, за да бъде негова съпруга.

Прави скулптурни бюстове и рисува портрети на София Лорен и Джина Лолобриджида. Други известни личности, които е увековечил на хартия са Джон Кенеди, крал Хюсеин, актрисата Ава Гарднър.

В този период, след Втората световна война, в Италия пристига и брат му Илия Пейков, който също е художник.

Скулптурата край летище „Фиумичино" е открита през 1960 г., след участие в конкурс, в съревнование с хиляди творци от цял свят.

След големият успех и след над хиляда създадени творби, през 1969 г. Пейков се завръща в България, за да вземе участие в друг конкурс, за паметник на хан Аспарух. Идеята е грандиозна, но така и не се реализира. Това разочарова скулпторът.

В Рим до ателието, в което е творил Асен Пейков, има малък площад, който носи неговото име, а българското неделно училище в италианската столица се казва "Асен и Илия Пейкови". В град Севлиево, където семейството е живяло за кратко, една улица също носи името му.

Публикувано от Таня Пейчинова

събота, 3 октомври 2020 г.

Аз, Грешният Иван, Николай Светлев

 НАЦИОНАЛЕН КОМИТЕТ

СВЕТИ ИВАН РИЛСКИ

 и ЧИТАЛИЩЕ „НИКОЛАЙ ХАЙТОВ”

ДИСКУСИОНЕН КЛУБ

ПАРАДОКС

6 октомври 2020г /вторник/ от 18,00 ч.

Ви канят на

Кино-лектория по случай 1090 години от създаването на Рилския манастир:

Свети Иван Рилски- закрилникът на

България и българите“

Ще бъде представено второто издание на отдавна изчерпаната книга:

„Аз, грешният Иван...“

на писателя Николай Светлев.

Първото издание на книгата е отличено с наградата на публиката “Булгакон“ за най-добра фантастична книга на 2000-та година

Киносалон на читалище “Н.Хайтов“

ул.“Жулио Кюри“ и бул.“Цариградско шосе“

(срещу хотел Плиска, в сградата на гърба на БИЛЛА)

Вход свободен

Моля, носете си маски и лични предпазни средства!

===============================

Издателска анотация

към първото издание на книгата

 НИКОЛАЙ СВЕТЛЕВ е сравнително ново име в лишената от информация какво и къде излиза българска литература. „АЗ, ГРЕШНИЯТ ИВАН“ е третата му книга от поредица романи, които са безспорно посттоталитарни с дискусията между Доброто и Злото, извън ортодоксалния християнски смисъл. Затова тези романи ни звучат необичайно и по своему злободневно до скандалност.

Тази негова книга разгръща реалистично, последователно, компетентно и убедително историята на Иван Рилски, небесния покровител на българския народ, светеца и отшелника, чийто живот е потънал в анонимността на отминалите векове.

Това не е роман за чужденци, изтъкващ малко известни, но задължителни за самочувствието ни пред света „жития“, а талантливо изваян характер на търсещия истината човек, един вечен образ на искащия да се освободи от „греховността“ на живота съвременник, подчинил се на една велика илюзия.

В съдбовните перипетии по пътя към недостижимостта се убеждаваме, че не отшелничеството води до светостта, а добротата трябва да се търси в самия живот. Прочетете този роман, за да се убедите, че българският писател в лицето на Николай Светлев умее, като своите световни колеги, да ни поднесе увлекателно и динамично един неочакван образ на грешния наш свят.

Любен Дилов

 

Ето и един коментар под книгата:

„Една от най-силните родни книги, които съм чел – рамо до рамо със „Слънце недосегаемо“ и „Време разделно“ – понякога даже по-концентрирана, разтърсваща и общочовешка. И много българска – толкова много, че дори космополитът у мен не може да не почувства трепета на националната гордост. (А преводачът – да не се ядосва за съвършената непреводимост на „Иван“...)“

Калин Ненов


Мой коментар:  

Познавам Николай Светлев. Познавам остроумния му, закачлив и на моменти доста пиперлив стил на писане. Познавам дълбочината, с която изследва всяка тема, възбудила любопитството му.

А св.Иван Рилски заема особено място в сърцето и съзнанието на автора. Преди от перото му да се роди „Аз, грешният Иван“, години наред прави проучвания на апокрифни източници из манастири и села, свързани с живота на Рилския светец. Обикаля страната на длъж и на шир, за да слуша легенди и приказки, разпространявани от уста на уста.

Дали Николай си е изфантазирал сюжета на романа или се е докоснал и до информация някъде от потайните кътчета на Вселената… оставям всеки от вас да прецени сам за себе си…

Весела Стамболиева

 


За да можете да усетите Духа на книгата, ви предлагам един малък откъс от нея:

 Апокрифът за влизането в света и неговото откриване

– Дай ми Златния камък, Кана Субиги! – протегна към него Баян Магесникът треперещи от вълнение ръце.

Симеон бръкна в пазвата си и извади проклетата златна топка, която обърна живота ми наопаки. И тогава за пръв път я видях в кървавите отблясъци на обредния огън. Тя висеше във въздуха и се въртеше чудодейно и с равна скорост между дланите на колобъра.

– Какво виждаш между ръцете ми, Оване? – бе неговият въпрос.

– Кръгло парче злато, незнайни… – отвърнах аз.

– Не, Оване, това е златният образ на нашата Земя, такава, каквато се вижда от дълбините на небесата…

– Че тя земята е плоска, а не кръгла! – не се сдържах аз.

– Иди тогава горе и я виж сам с очите си! – прошепна вдъхновено върховният колобър.

И внезапно огън неземен избухна от окото на сокола върху главата му.

И тялото ми остана в недрата на свещената скала Мадара, а взорът ми, не, очите ми литнаха на възбог! И първо видях като птица отгоре бялото каменисто плато и човешките градежи, които приличаха на черупки сред мощта на естеството и стихиите. После и те се изгубиха в неразличима мозайка, виждаше се само златното на нивята и зеленото на горите. Но този полет нагоре нямаше край.

Надигаше се взорът ми още по-нависоко и Земята вече не бе равна пита, а огънато от Божията ръка разноцветно гумно. А и въздухът също се виждаше като синьо сияние по изкривения хоризонт.

Ала щом влязох във вечния мрак, тя, родната, изскочи пред мен цялата. И наистина бе като едно огромно кълбо, което се крепеше в нищото на Мрака и Хаоса. И светеше с животворна бледосиня светлина. И това го виждах с очите си, и бе истинското Божие или Сатаново творение, а не онези дивотии, дето ги разправяше поп Драган, или онова, което проповядваха многоучените мъже в Преслав.

Защо, Господи, въвеждаш стадото си в заблуждение?! Или му оставяш то самичко да мине по пътищата на заблудата и да погине или оцелее без твоята намеса.

И щом цялата Земя стана пред взора ми толкова голяма, колкото мъжки юмрук, тя удивително заприлича по форма и очертания на Златния камък, който бе долу някъде в дълбините на Мадарската скала.

– Повярва ли сега, Оване? – попита великият Баян.

– Повярвах, незнайни…

– Погледни сега внимателно Златния камък, виждаш ли по него някъде да блести искрица колкото върха на игла?

– Виждам, незнайни!

– Наричай ме Баян, Оване! Тази искрица, която виждаш, е мястото по лицето на Земята, дето сега сме ние и нашият Златен камък. Трябва да видиш още шест искрици и да ни ги покажеш къде са. Гледай хубаво!

– Не виждам други искрици, Баяне, не виждам! – отвърнах аз и това бе истина.

– Как така не вижда, това не е истина, има ги и другите шест Златни камъка. Тежко ти и горко, кана боила колобре Баяне, ако нещо и тук си сбъркал! – хокаше ги в страшен гняв Симеон, а аз се правех, че нито го виждам, нито го чувам.

Тогава соколът на главата на Баян проговори с човешки глас и каза:

– Кана Субиги Симеоне, не се гневи, ние владеем всичките тайнства, но пак не виждаме искриците, дори и тази, която я видя Ован. Сега само той в целия свят го може, познавам го от дете и когато бях още в човешки облик, усещах, че в него се бият силите на небесните чертози. Остави ни да избистрим неговия взор. И той ще открие останалите шест камъка. И нека Тангра ни закриля, защото това никога не е било!

– Бистрете му взора както си знаете, но аз оттук няма да мръдна. И ако до три дни не постигнете желаното – прощавайте се с главите си, пък били те човешки, соколови, змийски или кучешки! – отсече той.

После приседна със зловещо изражение да чака развръзката на тази мистерия.

Ах, как ми бистреха взора проклетите магьосници! Печаха ме на живия си огън, пробождаха ме с шишове от планински кристал, източваха ми през носа цялата кръв във ведро от чисто сребро. Пускаха някакви билки и гърмящи прахове в нея и след това отново ми я вливаха през вените на врата с помощта на бодил от морско свинче. И аз оставах жив, напук на цялото човешко битие. А Симеон наблюдаваше безмълвен тези мракобеснически действия и окото му не мигваше. Така ли ме обичаше нашият прекрасен княз, когото толкова време мислех за единствения ми приятел? Нищо че не се престраших да му го кажа.

Но най-накрая и той скочи ужасèн, когато видя как Баян взе криво стоманено длето, опря го в тила ми и посегна да удари с огромен чук от жълт кремък.

– Какво правиш бе, дивако, ще убиеш моя хранен човек Иван?!

– Няма да умре той, Кана Субиги! Но това е последният начин да имаш своята мечта. Сега ще извадя част от мозъка му и ще сложа на нейно място Златния камък. И тогава той ще вижда искриците не с очите си, а с вътрешния си взор!

– А после?

– Като ти каже това, дето искаш да знаеш, ще трябва да извадя Златния камък от главата му и Ован може да умре наистина. Но може и да оцелее и да бъде юродив нещастник до края на живота си. А пък може и да си остане като хората. Никой досега не е правил туй, което ние правим, затова ти решавай!

И той, князът и ученият, философът и езичникът, човекът и звярът реши и се отрече от мен като Петър от Христа, но петлите на предателството никъде не кукуригаха.

Аз не усетих никаква болка, когато разцепиха черепа ми на същото място, дето ме бе фраснал поръчаният от Симеон и колобрите му византийски меч. Но когато влизаше и се наместваше в мозъка ми, Златният камък имаше топлината на човешка плът. И аз започнах постепенно да изпитвам неземно блаженство, сякаш той наистина бе Божествено творение!

Изгуби се мъжкото начало в мен и се смеси с женското, а човешкото с животинското, мъртвото с живото. И всяка частица от мен стана златна и мислеща с друг някакъв особен разум – хладният нечовешки разум на Създателя. Но дали това бе моят Бог, Исус Избавителя, аз не знаех. Защото Той не се обаждаше и ме бе оставил на мене си, какъвто и да бях в този миг.

И лъчистият ми взор литна по единосъщата с мен Златна Земя. И вече виждах искриците на останалите шест Златни камъка. Но това не бяха искрици, а безумни страховити светкавици, които изтичаха от земята, а не от небето.

– Виждаш ли искриците, Оване?! – чувах като от преизподнята гласа на Баян Магесника.

– Виждам светкавици неземни! – отвърна тялото ми, а взорът ми се носеше по безкрайността на тази огромна и изумителна наша Земя.

– Къде е най-близката светкавица, Оване?!

– През три планини и през морето на юг от Гърция, в една гореща пустиня, където има огромни каменни островърхи грамади, построени от човешка ръка, и великанска статуя на лъв с човешко лице.

– Това трябва да е в Египет при пирамидите, Кана Субиги! При богопроклетия Халид Ал Махди!

– Къде е следващата светкавица, Оване?

– На изток, дето Каспийското море и великата планина Кавказ се срещат.

– Там са нашите братя, балкарите, но те сега са под персийско иго и трябва да потекат реки от кръв, за да го взема! – изпъшка Симеон.

– А по-нататък има ли друга, Оване?

– Има още пò на Изток, при най-високите планини на света!

– Господи, това е северно от Индия, а дотам е стигал единствено Александър Велики! – проплака в отчаяние князът.

– И какво виждаш още, Оване? – попита гласът на колобъра.

– Виждам още три светкавици, но са на обратната страна на Земята. Първата извира на едно място в планинска долина между два безкрайни океана1, а наоколо има пак грамадни каменни постройки като при първата в пустинята, но върховете им са пресечени. Втората е много пò на юг в една огромна планина2 в непознат за нас континент. Третата извира от дъното на океана3, който е между този континент и познатите ни предели на света, но тя е най-слаба.

– Край, край, Господи, защо ме отритваш така, нима мога да се превърна на птица небесна или риба безмълвна, за да стигна и прибера наследството на предците си? И как си разпръснал нашето семе да расте в нивите на всички земи, та да не мога да го събера в един сноп… – продължаваше горко да нарежда князът.

И в този миг, чисто по човешки, ми стана жал за него. С моя помощ пред очите му се сгромолясваше безумната мечта за една Световна империя, на която той да бъде добрият и злият господар. А може би действително мечтаеше да събере в един несломим сноп разпръснатите в необята арии от българското коляно, както някога бе завещал Кана Субиги Кубрат. Но всичко това се превръщаше в непостижим и кошмарен блян. Защото силите на човека, пък бил той и велик владетел, не можеха да бъдат равни на силите Божии. Ах, Симеоне, Симеоне, каква ли буря бушува сега в лудата ти глава? Какви ли диви мъки терзаят безстрашното ти сърце? Дали пак няма да призовеш българските синове под обгърнатия в слава скиптър на царството и да потеглиш с огън и меч към Египет, към Колхида или към приказната Индия? А може би ще повелиш да построят все пак величествени кораби с платна като планини и ще заплуваш през ревящите морета и океани на Запад към неоткрития Нов свят. За да събереш като квачка всичките седем златни яйца в полога си.

Гледах прекрасното му лице и ми ставаше вече страшно, а не жал, защото той не искаше да се откаже от безумието на бляна. И премисляше трескаво дори невъзможните за човека неща. Накрая въздъхна и попита:

– Кана боила колобре Баяне, може ли така да сториш, че човек да живее под водата и да се спусне на огромни дълбини, там, дето и рибите не достигат?

А отговорът бе такъв, че отново ми секна дъха:

– Можело е, Кана Субиги! Преди Всемирния потоп, който е настанал единадесет хиляди години от наши дни назад, хората са имали летящи колесници, теглени от силата на вечен огън. Имали са и изкуствени риби от стомана, хилядократно по-твърда от нашата, с които са стигали в корема им до дъната на най-дълбоките океани. Но всичко това вече е изгубено след тържеството на Божия гняв. Не можеш да стигнеш до седмия Златен камък, който е потънал заедно с великата земя Атлан. Ной е имал в ковчега си само шест Златни камъка и толкова е завещал на своя внук и нашия прародител Зиези. И понеже Зиези го е било много страх някой злонамерен да не придобие отново велика власт над Царството земно и да последва нов Потоп или Огън небесен като Божие наказание, пръснал камъните сред синовете си. А на седмия, най-малкия, оставил вярата в Тангра, за да бъде първият ни Кана боила колобър. И така до ден днешен никой не може да открие Трите велики елмаза на знанието, в които е събрана всичката сила на света. Не ми се сърди, Кана Субиги, но и ти не можеш да сториш това.

– Защо, Баяне, та аз мога да бъда добър и благ и да дарувам народите с безмерна земна благодат?

– Може и така да е, но и ти не си вечен. А тези, които идат след тебе, дали ще са добри и благи? Може би след хиляди години, когато човеците надмогнат силата на стомаха си, ще дойде Върховното време и Знанието няма да бъде унищожително оръжие, а сечиво за добротворни чудеса. Но тогава и сами Трите велики елмаза ще възсияят, без някой да ги насилва…

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

1 Мексико, долината Оаксака.

2 Андите, близо до Мачу Пикчу.

3 Потъналата Атлантида.


вторник, 4 август 2020 г.

Обичаме си я Спиралата...

Обичаме си я Спиралата...


През годините тази Виртуална библиотека стана символ на Духовните търсения на хиляди хора.

И нека не се заблуждаваме – не авторските права са в основата на спирането й. Не веднъж съм забелязвала, че са свалени книги от съставителите на Библиотеката, по желание на автора или на издателя.

Да, има и много други виртуални библиотеки и торенти с неизброимо количество книги на всякаква тематика.

Но Спиралата имаше свой Дух. Спиралата беше място, което посещаваха хиляди хора, тръгнали по Пътя на собственото си Духовно израстване. Повечето книги в Спиралата не могат да се намерят на книжния пазар.

Аз самата съм и от пишещите и от четящите хора. Случвало се е да купя книга от антиквар или да я взема от приятел, да я сканирам, да я обработя и да я изпратя в Спиралата, защото я няма по книжарниците. Изпращала съм и свои книги. И още много хора правеха същото.

Без Спиралата осиротяхме...

Изказвам своята безкрайна Благодарност към екипа на Спиралата, че въпреки проблемите, които имат те самите, не спряха да мислят за нас – техните читатели, и предоставиха целия си архив за свободно ползване!

Това е линк към Мега с всички книги, публикувани в Спиралата:

https://mega.nz/folder/3QBgWKgC#P8ix8_p3wu6SSbVSb0w6NQ

Това е линк към „Накратко“, запазен в машина на времето – webarchive. Как звучи само, а... Машина на времето...

https://web.archive.org/web/20191219154959/http://spiralata.net/kratce/

Благодаря на целия екип на Спиралата!

Благодаря на всички помагачи и съмишленици!

Благодарение на подобен род Хора Познанието и Духовността няма да изчезнат!

Благодаря!

Благодаря!

Благодаря!

Приятно четене!

Приятно Пътешествие в света на Духа!

Весела Стамболиева


понеделник, 3 август 2020 г.

Може би Елф...

Може би Елф...

 

Пламен Георгиев каза: Някой знае ли какво е това? Намерих го днес в района на Св.Св. Константин и Елена.

Докато летеше беше обгърнато в някакво розово-лилаво сияние, като в облаче.

Публикувано във Фейсбук от Plamen Georgiev

РС, Воалът между измеренията става все по-тънък...

Ех... Какво ли още ни предстои да видим...

Весела Стамболиева

РС2, Ето линк, който Диди Павлова ми изпрати:

https://www.facebook.com/magicwithinfantasy/posts/3228915767164570?hc_location=ufi

Той ни препраща към страницата на жената, която ги изработва...

Е, не е истински Елф, но пък е много красив, а и ни подготвя за реалността, към която сме се отправили...

Весела Стамболиева


неделя, 28 юни 2020 г.

„Светият Път“- Българското Камино

Светият Път“- Българското Камино
събеседване



НАЦИОНАЛEН КОМИТЕТ „Свети Иван Рилски”
и
НАРОДНО ЧИТАЛИЩЕ „Николай Хайтов”

ДИСКУСИОНЕН КЛУБ
ПАРАДОКС

29 юни 2020 г. /понеделник/ от 18,00 ч.

Ви канят

на събеседване на тема:

„Светият Път“ – Българското Камино

Лектори:
Евгени Коев и Николай Светлев

 На пианото: Маестро Валентин Стамов

Киносалон на читалище „Николай Хайтов“,
ул. „Жолио Кюри“ и Цариградско шосе
/срещу хотел Плиска, в сградата на новата БИЛЛА/

Вход свободен

За контакти: 0899 873 961, Христина Бързанова

сряда, 27 май 2020 г.

Всичко, което правим, всяка дума, която казваме има значение


Всичко, което правим, всяка дума, която казваме има значение
03.04.2020 forestbox


Как се прави интервю с човек, на чието име  НАСА кръщава астероид? И когото наричат „истинско чудо, гениален, докоснат от Бог, с невероятно количество мъдрост, сетивност, талант, магия, харизма“? Как се разговаря с някой, който обитава онези фини невидими светове, в които се ражда музиката, поезията, истинското изкуство?

С респект и благодарност.
Разговаряме с маестро Йордан Камджалов след концерта му на търговищка сцена, заедно с русенската филхармония, посветен на 120 годишнината от рождението на Панчо Владигеров.


- Хората, които присъстваха на репетицията преди концерта чуха, че на сцената на драматичен театър Търговище Вие сте получил първия си подарък от Дядо Коледа.
- Да, така е. И тогава сцената ми се струваше огромна. А сега виждам, че трудно побира оркестъра.
– Всички казват, че да свириш на родна сцена е най-трудно. Такава ли беше тя за Вас днес?
– Тази вечер бях много напрегнат от концерта и не бях сигурен, че ще изведа това, което искам, но след концерта съм много доволен. Аз рядко съм доволен от себе си. Оркестърът даде всичко от себе си за тази трудна програма, която за пръв път дирижирам. Радостта, която усещах през цялото време беше много голяма. Доволен съм. Много, много рискова продукция беше. Но през цялото време усещах една топлина, една съпричастност. Смятам, че хората заслужават още повече и повече, и повече. Човекът заслужава нещо идеално. Човекът заслужава нещо съвършено. Човешката душа е нещо толкова чувствително.
- Правите впечатление на изключително вглъбен в себе си човек, който внимава добре какво казва. Далеч са Ви празнодумието и пилеенето на време както на себе си, така и на всички около Вас, което е позабравена добродетел, особено от хората, придобили известност.
- Защото през годините виждам, че всеки – директно или индиректно – е учител за всеки, с който е в контакт. Дори човек, когато ходи по улицата може да бъде добър или лош пример. Всичко, което правим, всяка дума, която казваме, всяко движение има значение. Мисля, че носим социална отговорност за всичко, което мислим, чувстваме и правим. И когато ставаш пример, тази отговорност расте. Тази отговорност ме преследва и ме натоварва през целия ми живот, но когато човек може да споделя нещо смислено, нещо силно, нещо адекватно  с хората, няма как след това да не се чувства удовлетворен въпреки умората и всичко останало.


- Как ви се стори Търговище днес? Вашите приятели, близки и познати, които дойдоха на концерта и търпеливо изчакваха да се сдобият с автограф до преди малко?
 - Българинът е толкова изтощен по принцип. Той е изключително ограбен външно, а е толкова богат отвътре. Намира се в много, много деликатна ситуация и много опасна, защото е на гребена на опазване на едни ценности, които вече са минали ръба. Мисля, че българина се нуждае от адекватни спешни красиви истински неща. Хората са на ръба на силите си и в същото време са толкова силни! Аз не мога да си го обясня. Те са толкова изморени от живота, от системата и въпреки това ние трябва да бъдем една мирна и културна опозиция на всички деструктивни процеси в обществото. Не само в моите съученици и учители днес виждам тази умора. На хората в цяла България им е изключително трудно и трябва спешно да се направи нещо. От много високо ниво трябва да стане това и то не нещо частично, а нещо радикално да се направи за хората. Виждам, че е нанесен фатален удар върху българите. Той се нанася от много време. В хората има едно изнемогване, но точно то ме кара да расте моя респект и моята признателност към тези хора, които удържат. Има едно удържане. Да удържаш, когато всичко е лесно, това го може всеки, но да удържаш в тези условия, това просто е нечовешка сила. В България тези хора са много. Трудно им е, но са много . И мога да им се поклоня, да им благодаря и да им кажа, че им се възхищавам.
-Възхищението ли е Вашият двигател на сцената? Видяхме Ви как се раздавахте тази вечер.
-Аз се възхищавам на хората. Ако аз не се възхищавам, аз няма да мога да правя това. Първо аз се възхищавам на композитора, който свирим, после аз намирам пътища и се възхищавам на оркестъра, на хората, с които работя, и трето – аз се възхищавам на самите хора, които идват на това събитие. Това тройно възхищение ме кара да се подготвям абсолютно и всеки път да излизам подготвен и всеотдаен на сцената, защото тези хора не заслужават нищо друго, освен най-доброто. Никой не знае кое е най-доброто, но нашия максимум. Който не може да се възхищава, нека да не излиза на сцената.


- Вие определено сте космополит. А патриот ли сте?
- В България са най-гениалните хора и най-посредствените. Най-добрите и най-лошите. Най-намерените и най-изгубените души. В България има хора, достойни за възхищение и преклонение, както казах и това е моята мотивация да създавам толкова много проекти, защото тук има едно много дълбоко поле. Колкото да изглеждат нещата трудни и мизерни, те са изключителни. Тук има условия, които ги няма никъде другаде на планетата. И това не е свързано с никакъв патриотизъм, това е свързано с едни обективни наблюдения и познаване на тъканта на обществеността.
- Ако трябва да завършим само с едно изречение, кое ще е то?
- Ние българите, имаме от най-високото до най-ниското и е въпрос на избор, на чувствителност и на интелект с кои пластове от обществото човек ще се свърже и ще влезе в резонанс.

Източник: