НАЦИОНАЛЕН КОМИТЕТ
”СВЕТИ ИВАН
РИЛСКИ“
ДИСКУСИОНЕН КЛУБ
ПАРАДОКС
6 октомври 2020г /вторник/ от 18,00 ч.
Ви канят на
Кино-лектория по случай 1090 години от създаването на Рилския манастир:
„Свети Иван Рилски- закрилникът на
България и българите“
Ще бъде представено второто издание на отдавна
изчерпаната книга:
„Аз, грешният Иван...“
на писателя Николай Светлев.
Първото издание на книгата е отличено с наградата на публиката “Булгакон“ за най-добра фантастична книга на 2000-та година
Киносалон на читалище “Н.Хайтов“
ул.“Жулио Кюри“ и бул.“Цариградско
шосе“
(срещу хотел Плиска, в сградата на гърба на БИЛЛА)
Вход свободен
Моля, носете си маски и лични предпазни
средства!
===============================
Издателска анотация
към първото
издание на книгата
НИКОЛАЙ СВЕТЛЕВ е сравнително ново име в лишената от информация какво и къде излиза българска литература. „АЗ, ГРЕШНИЯТ ИВАН“ е третата му книга от поредица романи, които са безспорно посттоталитарни с дискусията между Доброто и Злото, извън ортодоксалния християнски смисъл. Затова тези романи ни звучат необичайно и по своему злободневно до скандалност.
Тази негова книга
разгръща реалистично, последователно, компетентно и убедително историята на
Иван Рилски, небесния покровител на българския народ, светеца и отшелника,
чийто живот е потънал в анонимността на отминалите векове.
Това не е роман за
чужденци, изтъкващ малко известни, но задължителни за самочувствието ни пред
света „жития“, а талантливо изваян характер на търсещия истината човек, един
вечен образ на искащия да се освободи от „греховността“ на живота съвременник,
подчинил се на една велика илюзия.
В съдбовните
перипетии по пътя към недостижимостта се убеждаваме, че не отшелничеството води
до светостта, а добротата трябва да се търси в самия живот. Прочетете този
роман, за да се убедите, че българският писател в лицето на Николай Светлев
умее, като своите световни колеги, да ни поднесе увлекателно и динамично един
неочакван образ на грешния наш свят.
Любен Дилов
Ето и един коментар под книгата:
„Една от най-силните родни книги, които съм чел – рамо
до рамо със „Слънце недосегаемо“ и „Време разделно“ – понякога даже
по-концентрирана, разтърсваща и общочовешка. И много българска – толкова много,
че дори космополитът у мен не може да не почувства трепета на националната
гордост. (А преводачът – да не се ядосва за съвършената непреводимост на
„Иван“...)“
Калин Ненов
Мой коментар:
Познавам Николай Светлев. Познавам остроумния му, закачлив и на моменти доста пиперлив стил на писане. Познавам дълбочината, с която изследва всяка тема, възбудила любопитството му.
А св.Иван Рилски заема особено място в сърцето и
съзнанието на автора. Преди от перото му да се роди „Аз, грешният Иван“, години
наред прави проучвания на апокрифни източници из манастири и села, свързани с
живота на Рилския светец. Обикаля страната на длъж и на шир, за да слуша
легенди и приказки, разпространявани от уста на уста.
Дали Николай си е изфантазирал сюжета на романа или се
е докоснал и до информация някъде от потайните кътчета на Вселената… оставям
всеки от вас да прецени сам за себе си…
Весела Стамболиева
За да можете да
усетите Духа на книгата, ви предлагам един малък откъс от нея:
Апокрифът за влизането в света и неговото откриване
…
– Дай ми Златния камък, Кана Субиги! – протегна към
него Баян Магесникът треперещи от вълнение ръце.
Симеон бръкна в пазвата си и извади проклетата златна
топка, която обърна живота ми наопаки. И тогава за пръв път я видях в кървавите
отблясъци на обредния огън. Тя висеше във въздуха и се въртеше чудодейно и с
равна скорост между дланите на колобъра.
– Какво виждаш между ръцете ми, Оване? – бе неговият
въпрос.
– Кръгло парче злато, незнайни… – отвърнах аз.
– Не, Оване, това е златният образ на нашата Земя,
такава, каквато се вижда от дълбините на небесата…
– Че тя земята е плоска, а не кръгла! – не се сдържах
аз.
– Иди тогава горе и я виж сам с очите си! – прошепна
вдъхновено върховният колобър.
И внезапно огън неземен избухна от окото на сокола
върху главата му.
И тялото ми остана в недрата на свещената скала
Мадара, а взорът ми, не, очите ми литнаха на възбог! И първо видях като птица
отгоре бялото каменисто плато и човешките градежи, които приличаха на черупки
сред мощта на естеството и стихиите. После и те се изгубиха в неразличима
мозайка, виждаше се само златното на нивята и зеленото на горите. Но този полет
нагоре нямаше край.
Надигаше се взорът ми още по-нависоко и Земята вече не
бе равна пита, а огънато от Божията ръка разноцветно гумно. А и въздухът също
се виждаше като синьо сияние по изкривения хоризонт.
Ала щом влязох във вечния мрак, тя, родната, изскочи
пред мен цялата. И наистина бе като едно огромно кълбо, което се крепеше в
нищото на Мрака и Хаоса. И светеше с животворна бледосиня светлина. И това го
виждах с очите си, и бе истинското Божие или Сатаново творение, а не онези
дивотии, дето ги разправяше поп Драган, или онова, което проповядваха
многоучените мъже в Преслав.
Защо, Господи, въвеждаш стадото си в заблуждение?! Или
му оставяш то самичко да мине по пътищата на заблудата и да погине или оцелее
без твоята намеса.
И щом цялата Земя стана пред взора ми толкова голяма,
колкото мъжки юмрук, тя удивително заприлича по форма и очертания на Златния
камък, който бе долу някъде в дълбините на Мадарската скала.
– Повярва ли сега, Оване? – попита великият Баян.
– Повярвах, незнайни…
– Погледни сега внимателно Златния камък, виждаш ли по
него някъде да блести искрица колкото върха на игла?
– Виждам, незнайни!
– Наричай ме Баян, Оване! Тази искрица, която виждаш,
е мястото по лицето на Земята, дето сега сме ние и нашият Златен камък. Трябва
да видиш още шест искрици и да ни ги покажеш къде са. Гледай хубаво!
– Не виждам други искрици, Баяне, не виждам! –
отвърнах аз и това бе истина.
– Как така не вижда, това не е истина, има ги и
другите шест Златни камъка. Тежко ти и горко, кана боила колобре Баяне, ако
нещо и тук си сбъркал! – хокаше ги в страшен гняв Симеон, а аз се правех, че
нито го виждам, нито го чувам.
Тогава соколът на главата на Баян проговори с човешки
глас и каза:
– Кана Субиги Симеоне, не се гневи, ние владеем
всичките тайнства, но пак не виждаме искриците, дори и тази, която я видя Ован.
Сега само той в целия свят го може, познавам го от дете и когато бях още в
човешки облик, усещах, че в него се бият силите на небесните чертози. Остави ни
да избистрим неговия взор. И той ще открие останалите шест камъка. И нека
Тангра ни закриля, защото това никога не е било!
– Бистрете му взора както си знаете, но аз оттук няма
да мръдна. И ако до три дни не постигнете желаното – прощавайте се с главите
си, пък били те човешки, соколови, змийски или кучешки! – отсече той.
После приседна със зловещо изражение да чака
развръзката на тази мистерия.
Ах, как ми бистреха взора проклетите магьосници!
Печаха ме на живия си огън, пробождаха ме с шишове от планински кристал,
източваха ми през носа цялата кръв във ведро от чисто сребро. Пускаха някакви
билки и гърмящи прахове в нея и след това отново ми я вливаха през вените на
врата с помощта на бодил от морско свинче. И аз оставах жив, напук на цялото
човешко битие. А Симеон наблюдаваше безмълвен тези мракобеснически действия и
окото му не мигваше. Така ли ме обичаше нашият прекрасен княз, когото толкова време
мислех за единствения ми приятел? Нищо че не се престраших да му го кажа.
Но най-накрая и той скочи ужасèн, когато видя как Баян
взе криво стоманено длето, опря го в тила ми и посегна да удари с огромен чук
от жълт кремък.
– Какво правиш бе, дивако, ще убиеш моя хранен човек
Иван?!
– Няма да умре той, Кана Субиги! Но това е последният
начин да имаш своята мечта. Сега ще извадя част от мозъка му и ще сложа на
нейно място Златния камък. И тогава той ще вижда искриците не с очите си, а с
вътрешния си взор!
– А после?
– Като ти каже това, дето искаш да знаеш, ще трябва да
извадя Златния камък от главата му и Ован може да умре наистина. Но може и да
оцелее и да бъде юродив нещастник до края на живота си. А пък може и да си
остане като хората. Никой досега не е правил туй, което ние правим, затова ти
решавай!
И той, князът и ученият, философът и езичникът,
човекът и звярът реши и се отрече от мен като Петър от Христа, но петлите на
предателството никъде не кукуригаха.
Аз не усетих никаква болка, когато разцепиха черепа ми
на същото място, дето ме бе фраснал поръчаният от Симеон и колобрите му
византийски меч. Но когато влизаше и се наместваше в мозъка ми, Златният камък
имаше топлината на човешка плът. И аз започнах постепенно да изпитвам неземно
блаженство, сякаш той наистина бе Божествено творение!
Изгуби се мъжкото начало в мен и се смеси с женското,
а човешкото с животинското, мъртвото с живото. И всяка частица от мен стана
златна и мислеща с друг някакъв особен разум – хладният нечовешки разум на Създателя.
Но дали това бе моят Бог, Исус Избавителя, аз не знаех. Защото Той не се
обаждаше и ме бе оставил на мене си, какъвто и да бях в този миг.
И лъчистият ми взор литна по единосъщата с мен Златна
Земя. И вече виждах искриците на останалите шест Златни камъка. Но това не бяха
искрици, а безумни страховити светкавици, които изтичаха от земята, а не от
небето.
– Виждаш ли искриците, Оване?! – чувах като от
преизподнята гласа на Баян Магесника.
– Виждам светкавици неземни! – отвърна тялото ми, а
взорът ми се носеше по безкрайността на тази огромна и изумителна наша Земя.
– Къде е най-близката светкавица, Оване?!
– През три планини и през морето на юг от Гърция, в
една гореща пустиня, където има огромни каменни островърхи грамади, построени
от човешка ръка, и великанска статуя на лъв с човешко лице.
– Това трябва да е в Египет при пирамидите, Кана
Субиги! При богопроклетия Халид Ал Махди!
– Къде е следващата светкавица, Оване?
– На изток, дето Каспийското море и великата планина
Кавказ се срещат.
– Там са нашите братя, балкарите, но те сега са под
персийско иго и трябва да потекат реки от кръв, за да го взема! – изпъшка
Симеон.
– А по-нататък има ли друга, Оване?
– Има още пò на Изток, при най-високите планини на
света!
– Господи, това е северно от Индия, а дотам е стигал
единствено Александър Велики! – проплака в отчаяние князът.
– И какво виждаш още, Оване? – попита гласът на
колобъра.
– Виждам още три светкавици, но са на обратната страна
на Земята. Първата извира на едно място в планинска долина между два безкрайни
океана1, а наоколо има пак грамадни каменни постройки като при
първата в пустинята, но върховете им са пресечени. Втората е много пò на юг в
една огромна планина2 в непознат за нас континент. Третата извира от
дъното на океана3, който е между този континент и познатите ни
предели на света, но тя е най-слаба.
– Край, край, Господи, защо ме отритваш така, нима
мога да се превърна на птица небесна или риба безмълвна, за да стигна и прибера
наследството на предците си? И как си разпръснал нашето семе да расте в нивите
на всички земи, та да не мога да го събера в един сноп… – продължаваше горко да
нарежда князът.
И в този миг, чисто по човешки, ми стана жал за него.
С моя помощ пред очите му се сгромолясваше безумната мечта за една Световна
империя, на която той да бъде добрият и злият господар. А може би действително
мечтаеше да събере в един несломим сноп разпръснатите в необята арии от
българското коляно, както някога бе завещал Кана Субиги Кубрат. Но всичко това
се превръщаше в непостижим и кошмарен блян. Защото силите на човека, пък бил
той и велик владетел, не можеха да бъдат равни на силите Божии. Ах, Симеоне,
Симеоне, каква ли буря бушува сега в лудата ти глава? Какви ли диви мъки
терзаят безстрашното ти сърце? Дали пак няма да призовеш българските синове под
обгърнатия в слава скиптър на царството и да потеглиш с огън и меч към Египет,
към Колхида или към приказната Индия? А може би ще повелиш да построят все пак
величествени кораби с платна като планини и ще заплуваш през ревящите морета и
океани на Запад към неоткрития Нов свят. За да събереш като квачка всичките
седем златни яйца в полога си.
Гледах прекрасното му лице и ми ставаше вече страшно,
а не жал, защото той не искаше да се откаже от безумието на бляна. И премисляше
трескаво дори невъзможните за човека неща. Накрая въздъхна и попита:
– Кана боила колобре Баяне, може ли така да сториш, че
човек да живее под водата и да се спусне на огромни дълбини, там, дето и рибите
не достигат?
А отговорът бе такъв, че отново ми секна дъха:
– Можело е, Кана Субиги! Преди Всемирния потоп, който
е настанал единадесет хиляди години от наши дни назад, хората са имали летящи
колесници, теглени от силата на вечен огън. Имали са и изкуствени риби от
стомана, хилядократно по-твърда от нашата, с които са стигали в корема им до
дъната на най-дълбоките океани. Но всичко това вече е изгубено след тържеството
на Божия гняв. Не можеш да стигнеш до седмия Златен камък, който е потънал
заедно с великата земя Атлан. Ной е имал в ковчега си само шест Златни камъка и
толкова е завещал на своя внук и нашия прародител Зиези. И понеже Зиези го е
било много страх някой злонамерен да не придобие отново велика власт над
Царството земно и да последва нов Потоп или Огън небесен като Божие наказание,
пръснал камъните сред синовете си. А на седмия, най-малкия, оставил вярата в
Тангра, за да бъде първият ни Кана боила колобър. И така до ден днешен никой не
може да открие Трите велики елмаза на знанието, в които е събрана всичката сила
на света. Не ми се сърди, Кана Субиги, но и ти не можеш да сториш това.
– Защо, Баяне, та аз мога да бъда добър и благ и да
дарувам народите с безмерна земна благодат?
– Може и така да е, но и ти не си вечен. А тези, които
идат след тебе, дали ще са добри и благи? Може би след хиляди години, когато
човеците надмогнат силата на стомаха си, ще дойде Върховното време и Знанието
няма да бъде унищожително оръжие, а сечиво за добротворни чудеса. Но тогава и
сами Трите велики елмаза ще възсияят, без някой да ги насилва…
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
1
Мексико, долината Оаксака.
2
Андите, близо до Мачу Пикчу.
3
Потъналата Атлантида.
Няма коментари:
Публикуване на коментар