Българска Идилия, Петър Дънов

Българска Идилия (Balgarska Idiliya)

Петър Дънов (Беинса Дуно)

Символика на мартеницата

Преди да купите мартеници, прочетете тази статия

Само след няколко дни всички ще се закичим с мартеници в бяло и червено. Белият цвят на мартеницата първоначално символизира мъжкото начало, силата. По-късно под въздействието на християнската митология обозначава девствеността и непорочността – белият цвят е цветът на Христос. Червеното е женското начало, здравето: то е знак на кръвта, на зачеването и раждането. Първоначално женските сватбени носии са червени.

За всички е ясно, че почти не са останали мартеници, които да нямат по някой допълнителен елемент – синьо око, четирилистна детелина, калинка, паричка, втъкан син конец и други.

Ето символиката на тези допълни аксесоари:

Монета – финансово благополучие, берекет. Жълтата монета е символ на мир в къщата;

Синьо око – пречиства от зли сили, предпазва младите семейства от раздяла, предпазва от зли очи, черна магия и носи успех и напредък;

Четирилистната детелина – щастие, любов, вярата и добро бъдеще;

Подковата – пази дома от зли сили;

Калинката – сполука, благополучие, живот

Костенурка – символ на търпение, сила, стабилност, дълголетие, невинност, издръжливост, защита;

Слон – символ на късмет и щастие;

Щъркелът – символ на ново начало и настъпващата пролет, здраве и дълголетие;

Метлата – символ на смирение и мъдрост;

Ключ – ключът отключва и заключва различни сили. Той символизира властта, знанието, мистерията и споделената тайна. Ако е сребърен – светската власт, ако е златен – духовната;

Дървен елемент – дървото е символ на живот, могъщество, дълголетие, щедрост, търпение, покровителство.

Омъжените жени носят мартениците отдясно, неомъжените – отляво.

Неженените мъже ги носят с разчепкани краища, а зрелите мъже – изрязани до възела, за да не се развяват по седенките.

Изберете си ден, за да свалите мартениците. Поверието гласи, че е нужно всеки да си намисли определен ден до 22 март и по него да познае каква ще му е годината – ако денят е слънчев, ще е успешна; ако вали и времето е лошо – ще има трудности.

Може да сложите мартениците под голям камък и след девет дни да проверете под него какви животинки са се събрали. Колкото са повече, толкова придобивки ще получите през годината.

Мартеницата може да се хвърли и в реката, за да се отмие всичко лошо и да ни върви по вода.

Видите ли първия щъркел или първото напъпило дръвче, свалете мартеничката и я вържете на цъфнала овошка като си намислите желание.

Източник: Гласувам за България

Оскар в ръцете на българин

Оскар в ръцете на българин: Димитър Маринов развя българското знаме на церемонията

Понеделник, 25 Февруари 2019

  

Актьорът Димитър Маринов спази обещанието си и развя българското знаме, след като филмът с негово участие "Зелената книга" спечели Оскар.

Маринов свири на цигулка от 4-годишен,  на 11 години е първа цигулка в легендарната филхармония „Пионер“, а на 15 изнася концерт в Кръглата зала на ООН, под диригентството на композитора и автор на легендарния мюзикъл „Уестсайдска история“ - Ленърд Бърнстейн.

През 1982 г. го приемат във ВИТИЗ. Първа му учителка по актьорско майсторство е Невена Коканова, а с Чочо Попйорданов, на Христо Шопов са в един курс.

През 1990 г., заедно с шоуто на Румен Цонев, Йълдъз Ибрахимова, Андрей Баташов, Даниел Цочев и заминава на турне в Америка и Канада. Заявява на приятелите си, че няма да се върне. 

Остава в Америка на 25 години, без да притежава нищо и без да знае езика.

През годините работи като мияч на чинии, свири в ресторанти,  става собственик на заведение и кетъринг фирма.

През 1999 г. започва да играе в The San Diego Repertory Theatre. Първото му прослушване и поява на голям екран е за филма Act of Valor, където играе руснак. През 2017 г. участва и във филма "Снимка с Юки" по едноименния разказ на Мирослав Пенков.

Ролята си в "Зелената книга" определя като своята сбъдната мечта. Първоначално е отхвърлен, защото е "прекалено зрял" за образа. Месец по-късно му се обаждат и казват, че трябва да се научи да свири на виолончело. Има само 5 дни, за да се подготви.

Ролята е негова, а филмът спечели общо три награди "Оскар" на церемонията снощи.

Димитър Маринов ще бъде гост на "София филм фест" и лично ще представи филма "Зелената книга" на фестивала.

Източник: Гласувамза България

Невероятната и малко позната история на първата българка, която обиколи света

Невероятната и малко позната история на първата българка, която обиколи света

Анка Ламбрева

„Аз съм българка и не мога да съдя родината си!”. С тези думи Анка Ламбрева отказва на външния министър на Иран да участва в международна интрига. За което е заточена в концлагера „Мио-Мие” в Ливан...

Анка Ламбрева е една забележителна българка, която разнася славата на България по всички кътчета на земното кълбо. Неслучайно в енциклопедията срещу името й е написано – първата българска Магеланка!

За съжаление хората у нас знаят много малко за нея, а животът й е като истинска приказка.

Тя е родена в Карлово на 22 февруари 1895 г. Сиромашията и недоимъкът са постоянни спътници в живота на семейството й. Благодарение на своята силна воля и жажда за знания, успява да се изучи.

Любознателността й я отвежда в Пловдив, където завършва гимназия. През това време живее в пансион и работи като слугиня в богатите домове.

Година и половина учи медицина и работи като чиновничка в застрахователна компания в София, за да се издържа, но точно тогава умират един след друг нейните родители и тя се принуждава да напусне столицата, за да издържа своето семейство в Карлово, където става учителка. От своя приятелка в Пловдив разбира, че богат американец набира желаещи да учат в американския медицински университет в Цариград и тя заминава за там.

 Анка силно мечтае да стане лекарка и когато през 1925 г. университетът се закрива от Мустафа Кемал Ататюрк, тя завършва училище за милосърдни сестри и постъпва на работа в една цариградска болница.

Случаят я среща с един болен англичанин – мистър Тейкон, който се лекува в нейната болница. Благодарение на навременната й намеса при едно нощно дежурство Анка спасява живота му и той отново се изправя на крака.

В знак на признателност, когато напуска болницата, британецът я кани да му гостува в град Дюнедин в Нова Зеландия, където живее. Изпраща й билет за парахода от Цариград до далечната и екзотична тихоокеанска страна. Съдбата – този велик режисьор на човешките взаимоотношения, и този път закриля бившето карловско слугинче.

През 1928 г., преизпълнена с надежди и мечти за един нов свят, с който й предстои да се срещне, Анка Ламбрева тръгва с параход за далечната екзотична страна. Пътуването трае три месеца, през което време тя посещава Египет, Индия, Цейлон и Австралия.

Вече в Нова Зеландия, тя се влюбва в Раймънд, с когото изкарва един прекрасен месец на остров Таити. Българката изнася сказки в колежи, университети и женски дружества, като запознава обществеността в Оукланд, Дюнедин, Уелингтън и други големи градове на острова с историята, географията и етнографията на нашата страна.

Във всички големи новозеландски вестници се появяват статии под надслов „Непознатата България" с нейния подпис. Тя ги изпраща на българското Министерство на външните работи, което ги превежда на френски език и ги адресира до легациите ни по света като реклама на България.

Анка открива безплатен курс по българска бродерия в едно женско дружество, в което членуват представителки на нежния пол само с висше образование и така в Нова Зеландия се появяват българските шевици.

Носталгията я връща отново в България. За целта отново й помага с финансови средства мистър Тейкон. Тръгнала от едната страна на земното кълбо, българката стига до родината си, намираща се от другата страна на земята. Пътуването й се превръща в истинска приказка.

Тя се спира на островите Тасмания, Таити, Фиджи и Самоа. Оттам с кораб се отправя за Лос Анджелис и Ванкувър. Преминава Канада от запад на изток, после достига източното крайбрежие на САЩ и от Нюфаундленд се озовава в Англия.

Авантюристка по дух, през 1929 г. тя става първата жена в света, прелетяла със самолет над Ламанша. От Париж с трен заминава за Германия, а оттам с параход по Дунава през зимата на 1930 г. се добира до Видин, откъдето пристига в своето любимо Карлово.

Неспокойният й дух обаче не я свърта на едно място и тя отново потегля на околосветско пътешествие. За три години младата и красива българка обикаля 42 държави и навсякъде с любов говори за своята родина. Нейните сказки за страната на розите се слушат с голямо внимание.

Един от най-интересните моменти по време на това пътешествие е срещата й в Париж с легендарния български кеч борец Дан Колов. По това време той е на върха на славата си. Като световен шампион в категория свръхтежка има стотици победи на тепиха и е превил гръбнака на не един и двама прославени борци.

Една вечер след една от неговите схватки с френския шампион, на тепиха излиза очарователна българска девойка, облечена в народна носия, която му поднася букет от рози и му пожелава още по-големи успехи. Зажаднял за българска реч и омаян от магнетичната й хубост, атлетичният българин я кани на вечеря в изискан френски ресторант.

Това е първата и единствена среща на Анка Ламбрева с прославения българин. След това двамата си разделят като добри приятели и всеки тръгва по своя жизнен път, но чувствата, които изпитват един към друг, остават да ги стоплят до смъртта.

В средата на 30-те години Анка Ламбрева се озовава в Иран. Тя се движи в средите на интелигенцията и елита на заможните англичани, където се носи легендарната й слава на самотна околосветска пътешественичка.

Освен това знаела седем езика, яздела кон и карала мотоциклет – нещо необичайно за жена. Чувствала се еднакво добре както в самолет и влак първа класа, така и на гърба на камила. По това време вече е четиридесетгодишна. Ръката й искат шейхове и петролни магнати. Но опърничавата българка отблъсква предложенията им.

Въпреки че е материално обезпечена, водена от своя алтруизъм, тя не престава да работи като болногледачка, директор на болница, учителка и директорка на училище. Вечер, след работния ден бърза да запечата впечатленията си от тази страна на контрасти върху нямата бездна на белия лист, защото знае, че времето изтрива всичко, но написаното остава.

В началото на Втората световна война я кандардисват да се откаже от българското си поданство и да осъди България. Самият външен министър на Иран й предлага това, като й обещава, че след това ще се радва на почести и слава в неговата съвсем не бедна родина.

По това време страната му е английско владение, а България е във война с Англия. Макар да е живяла твърде малко в България, Анка Ламбрева отказва с думите: „Аз съм българка и не мога да съдя родината си!”.

След този отказ е заточена в концлагера „Мио-Мие” в Ливан. Там се отдава на писане и изпод перото й излизат много стихове, предимно посветени на България, както и поемата на френски „Зад бодливата тел”. Успява да убеди коменданта на лагера да бъде открита и оборудвана болница, в която лекува болните и ранени пленници. Така се запознава с бъдещия си мъж – младия ирански феодал Ходадат Абесте, който е докаран ранен в лагера.

През 1943 г. заедно с останалите лагерници е освободена с мъжа й от съюзническите войски, които разгромяват немците и навлизат в Ливан.

Заминава със съпруга си в Иран, където той има наследствено имение от 12 села, 3 от които й са подарени като сватбен подарък. Тя ги благоустроява, като премахва глинените колиби и построява нови масивни къщи за местните, канали към зеленчуковите градини, кокошарници и краварници.

Основава и езиков учебен център, както и културен клуб, в който прожектира филми от България, а също и училище. С лични средства, лекарства и дрехи подпомага социално слабите и болни хора.

Но страстта й към пътешествията все така не я напуска и тя продължава да пътува с мъжа си и осиновения си син Килмарс. През 1957 г. и през 1964 г. посещават Сирия, Ливан, Италия, Япония, Швейцария, Цейлон, Фиджи, Австралия, Нова Зеландия, Таити, Самоа и други страни.

 След смъртта на съпруга си през 1970 г. се завръща в България вече 75-годишна. Прави много дарения на Окръжния държавен архив в Пловдив и на Историческия музей в родния си град. Нейните великолепни пътеписи и есета, книгите й „Карлово и карловци – от 1877 г. до днес”, „Из моята околосветска обиколка. Царицата на Южните морета” и фотоалбумите с красиви фотоси на екзотични страни и непознати хора предизвикват истинска сензация след появата им у нас.

Днес Карловският исторически музей пази над 1000 нейни снимки, подарен от Анка национален женски костюм, който е шила в дългите години на емиграция в Иран, персийски килим и ваза. Ръкописът на нейната над 500-странична автобиография „Ана” все още не е видял бял свят.

Опознала мизерията и богатството, любовта и омразата, след 81 години, изживени като приказка, Анка умира в родния си град на 18 февруари 1976 г. Последната й воля е да бъде погребана в Карлово до своите родители.

Автор: д-р Петър Ненков

Източник: Патриотичен десант