Границите не са
непременно нещо лошо. Те са признанието, че има нещо по-натам, по-голямо,
повече, отвъд. Просто задават контролния въпрос дали сме готови да преминем, да
ги отместим.
А в Странджа
граници за отместване и преминаване - бол. За да се качиш на най-високия връх
(на най-ниската планина) от българската страна - Голямо градище, минаваш през
следите на стария кльон и изоставените застави, виждаш новоизсечените просеки в
гората, чиято цел е била да разширят зоната. Отгоре вече се вижда и новата
ограда. Но трябва да се загледаш, да я потърсиш. И меандрите на Резовската
река, които маркират по естествен начин 100 км от границата. Отмести ли се
реката, водата отмества и границата.
В подножието на
върха някой е нарисувал други граници. С царевичен грис. Две концентрични
окръжности на площадката пред предполагаемата гробница на богинята-котка
Бастет.
Концентричните кръгове от царевичен грис.
Паднах точно на ръба. Но не се отказах.
Историята разказва как в началото на 80-те години местен иманяр открива
древна карта, нарисувана върху кожа, която достига до Людмила Живкова. Тя от
своя страна я занася на Ванга, която разкрива положението на древната гробница,
в която по нейните думи се крие ключът към историята на човечеството 2000 назад
и 2000 години напред. Пророчицата предупреждава обаче, че не сме готови за нея.
Думите й остават нечути. Следват взривовете в пещерата, изнасяне скална маса, а
както твърди мълвата сред местните – и десетки сандъци. А след това запечатване
с бетон.
Гробницата на Бастет. Бетонът не позволява на водата да се оттича.
Какво точно са открили военните не е ясно, защото никъде няма
официални документи. Вярва се обаче, че е отключено голямо проклятие, което
донася и смъртта на Людмила Живкова. Затова много хора днес се страхуват да се
приближат до мястото. Други се опитват да омилостивят богинята Котка, да се помирят
с нея, като носят статуетки и дарове.
Всички без изключение обаче се изправяме
на синора на любопитството, маркиран с царевичен грис. Любопитството, което
убива котката. И въпросът: А човеците готови ли сме да разберем?
На десетина
километра оттук, новата гранична ограда отрязва достъпа до Моста на Вълчан
войвода. Легендарният “странджански Робин Худ” броил 40 000 гроша за
построяването му през 1800 година, за да свърже селата от двете страни на
реката. Стотици години по-късно мостът бил заменен от по-стабилен, каменен. А
още по-късно българите го взривили от своята страна, за да прекъснат връзката,
която прадедите им били създали. Турската половина си останала здрава.
След посрояването
на новата ограда, мостът на Вълчан Войвода вече е достъпен и само от турската
страна на границата. За да го видите, трябва да заобиколите и да преминете на
отиване и връщане през ГКПП-то.
Преди три години
обаче, когато до Вълчановия мост все още се стига и през красивата букова гора
от българската страна на реката, се случва нещо специално. На двата бряга, от
двете страни на разрушения мост се събират стотици българи и турци
(организирани от Зелена Странджа и турско туристичко дружество). От българската
страна с тъпан и гайда. От турската със зурни. И от двете страни с добра воля.
И вярата, че границите на историята, времето, различията и реката даже могат да
бъдат преодолени дори, когато мостът е разрушен.
Защото от
дървената наблюдателница на връх Голямо градище, преди да започнеш да търсиш
границите с поглед, Странджа се вижда една – безкрайна и вечна, между морето и
небето.
Няма коментари:
Публикуване на коментар